Бях на практика в държавна детска градина. Образцова. Пример за подражание. С европейски проекти и други чудеса.
Дълго се колебах дали да споделя впечатленията си, или да си ги запазя за се бе си….
На 40-тата минута ние, студентите-наблюдаващи, започнахме да се въртим на столовете, ама тихичко. Хвана ни съклетът.*
Децата като пружинки влизаха от едно в друго – ситуация, песен, игра, игра с пръсти, стих, песен, игра, игра с пръсти, стих, песен, игра, игра с пръсти и пак, и пак и пак, и отново, и отначало. Да ти се завие свят без отвиване. Учителката – брилянтна. Ама като пружинка и тя, умножена по три.
Подозирам, че това е мерило някакво за качество и успешност.
Разбирам, че е било донякъде и заради нас – наблюдаващите. Покорно благодарим. Добра беше във всичко.
Но защо, за Бога, мили хора, децата трябва да бъдат подложени на това…. изтезание? От какъв зор?! И доколко те ще останат деца, а няма да се превърнат в нещо друго – като навити пружинки, например. Пускаш копчето и изскача кукувичка.
Съжалих ги. Искрено и човешки. Всякак ги съжалих. Не, не искам да бъда част от това.
От тази машина за прибързано овъзрастяване на децата.
От тяхното лишаване от детство.
От целия “идиотизъм” на това, че децата могат и щом могат, дай да им го дадем висшето образование още с биберона. Те и на 11-12-13 г. могат да раждат чисто физиологично, но нали това не е масовата практика?
Децата бяха на 4-5 г.
Божествена възраст за работа с творчество, приказки, образи, изкуство, доброта и топлина. И работа бавно, в спокойствие и тишина.
Но – не. Само въпроси и отговори. Направи това, кажи онова. Клекни, стани, върви, ръцете горе, ръцете долу. Това какво е, а онова какво е…………… Дресировка до пълно изключване на човешката същност.
И когато физически и всякак възрастният би поискал почивка… Не, на тези деца не им се даде почивка. Даде им се лист, моливи и ножички, за да продължат да мислят и работят. И така общо час и половина!
Благодаря за такава детска градина!
Никога не бих искала да съм част от това! Още по-малко пък, детето ми! И надявам се и да не бъда!
“Чудовищно” несъответствие между истинската същност на човека/детето и това, което правим с тях – това, в което ги превръщаме!
Люлия
*съклет(от тур. гл. ‘sikilmak’ – „смачкан” съм, чувствам се зле”)1. (класическо значение) душевно терзание, мъка; неясно чувство на потиснатост и неудовлетвореност, което те измъчва, не ти дава мира – и от което е трудно да се отърсиш, понеже не е ясно какво точно го предизвиква. В класическата европейска традиция – тази на романтизма – му съответстват понятия като „меланхолия” и „сплин” (англ. “spleen”), а в българската – „мирова скръб” (под влияние от руски).2. разговорно се употребява в смисъл на „неопределено, остро усещане за неудоволствие и дискомфорт, което те обзема изведнъж (най-често, в резултат на нетърпение, фрустрация) – и което е толкова непоносимо, че не те свърта на едно място от него, идва ти „да излезеш от кожата си”, да „избеснееш”, да „откачиш”…
